Чрез изкуство си спомняме за т.нар. „Възродителен процес“

Байрям Байрямали говори за арт инсталацията „Голямото завръщане“.

По случай днешната 30-та годишнина от падането на социализма в България засягаме темата за едно събитие, случило се в българския контекст на режима, а именно т.нар. „Възродителен процес“. Това проявление на политическия строй в България показва точката на достигане на свръхнационализма на Българските управници в стремежа им за уеднаквяване на населението и игнориране на индивидуалността. Това е и същината на тематиката, характерна за всички тоталитарни режими. В България обаче тя намира своето буквално проявление. Смяната на имената на българските турци, забраната за използване на майчин език и последвалата след това „Голяма екскурзия“ са факти, за които някои места напомнят по-силно от други.

Точно тази тема днес ни среща с Байрям Байрямали, който е визуален артист, завършил специалност Документална фотография в Университета по изкуства в Лондон, а вече работи и към най-престижната агенция в града, занимаваща се с тази тематика. Това лято той инициира изложба, която връща спомена за „Възродителния процес“ в едно изоставено кърджалийско село.

Какво точно представлява изложбата „Голямото завръщане“?

„Голямото завръщане” съчетава фотография, инсталация, звук и архивни документи. Тя се състоя през това лято в обезлюденото село Орешари, което се саморазрушава, след като всички жители напускат България по време на така наречената „Голяма екскурзия”. На мястото 150 ученици от страната имаха един различен урок по история. Концепцията беше развита, така че изоставеното село да играе ролята на музейно пространство. Локацията сама по себе си напомняше физически на случилите се събития, а останалите елементи подчертаваха нематериалния спомен, съхранен в съзнанията на участниците в тях.

Подходът към пространството се случваше през изкуствена врата, която инсталирах в началото на селото. На нея бе изписано „Голямото завръщане“. Всеки трябваше да премине през нея и символично да се „завърне“ там, където, някога са живели тези, които никога няма да се завърнат. След това аз разказах за фотографиите, инсталациите и документите, които бях събрал след дълго проучване и 30 интервюта, които бях провел с роднини, познати, политически затворници и изселници. Това прерасна в интерактивен урок, който по-късно срещна учениците с професор по история, който представи всички факти в хронологичен ред.

Какво те мотивира и вдъхнови да „докоснеш“ точно тази тематика?

Всъщност идеята за изложбата е свързана с моя дипломен проект към Университета по изкуства в Лондон, който трябваше да представлява тема по наш избор, който е свързан с някакъв вид документална фотография и текстова разработка към него. Заданието без много обмисляне директно ме препрати към моята история и по-конкретно историята на моите родители.

От дълго време се интересувах от тематиката и търсех отговор на въпросите, които се пораждаха още в детското ми съзнание. Бях израстнал с истории за времето на комунизма и често чувах кой как се е казвал по това време и недоумявах какво точно означават тези неща. Оттогава бях решен да направя един различен урок по история. Започнах да търся информация, говорих с много хора за различните места, от които са се изселили, и често чувах името на село Орешари. Така реших това да бъде моя дипломен проект. Кандидатствах и за финансиране към университета, чрез което успях да реализирам идеята си. Впоследствие се свързах с фондация „Софийска платформа“, с които заедно успяхме да предадем този интерактивен урок по история на много ученици.

Каква е стойността на личните истории в твоята интерпретация?

ЛИЧНИТЕ ИСТОРИИ СА ВСИЧКО.

Те са това, което успява да накара един човек да се припознае в някой друг и да го разбере. Точно тези лични истории, които чух в проучването си, ме накараха да почувствам, че още по-силно принадлежа към България, към онази многопластова България, която се бори за свободата и достойнството на всички.

Колкото и фрагментирани да бяха тези лични истории, те ме научиха на много повече, отколкото дати, числа и събития, които ни преподават по история. Впоследствие те станаха и фокусът на инсталацията, защото за мен бе важно те да се предадат нататък.

Как дефинираш проблема за загубата на идентичност и как въобще изкуството може да провокира паметта и историята?

Радикалното изкуство предлага възможност и похвати, които демократизират правото да се разказва и представя. Те докосват емоционално и същевременно с това представят по-човечно историята, която в учебниците е просто суха материя.

ЧРЕЗ ИЗКУСТВОТО НИЕ МОЖЕМ ДА ДАДЕМ СИЛА НА ГЛАСОВЕ, КОИТО СА БИЛИ РЕПРЕСИРАНИ.

Предаването на паметта е сложна и отговорна задача. Изкуството обаче умее да я представя по един по-различен начин. Информацията в нея е чиста и неповлияна от външни фактори – една снимка например е просто такава, каквато е била запечатана в момента на заснемането й. Тя говори сама за себе си. Чрез инсталацията в Орешари ние успяхме да представим точно загубената памет.

След 30 години сякаш темата за комунизма остава някак на заден план у нас. Трябва ли в България да се говори повече за него и защо?

Мисля, че нашето поколение започва все повече да се интересува от комунизма, да говори за него и да осмисля неизбежното му влияние върху живота ни днес. Често обаче свидетелите на комунизма гледат на него през призмата на носталгия и желание за връщане в миналото, което може би е предизвикано от голямото разочарование на прехода.

Това оставя и грешно впечатление за периода у много от младите хора. Малко се говори за престъпленията на комунизма, за липсата на свобода, за репресиите, за насилствената смяна на имена на български турци, помаци, роми, арменци и македонци, която оставя една неизлекувана рана в съзнанието на българското общество. Затова трябва да говорим за тези събития, но не с езика на омразата или носталгията, а с езика на демокрацията – с думи, които лекуват и помагат да осъзнаем случилото се.